Априлското въстание е причастието на българския народ! ♥ Ваклуш ТОЛЕВ
„ Върховното право на историчността е съдбовността! Това е Априлското въстание – право на историята, която въплътява себе си посредством ръката на съдбата; право на този белязан народ, което той изявява в наличие на цялата си национална мощност. “
Волята за Освобождение
Голямата концепция за Освобождението е имала тези три постулата и народът като в подсъзнателен сън, като в една неуравновесеност ги е носил и осъществил. Без съчетанието им ние мъчно бихме се осъществили в тезата си за независимост.
Твърдението, че свободата не сме получили безплатно, можем да подкрепим с тези събития, които сами за себе си са исторически (защото не всяко събитие, маркирано в пътеката на даден народ, има характера на историчност). Ние, носейки свободата си като вътрешна нужда, за освобождението си вършим задоволително доста действия, които могат да бъдат характеризирани като воля на търсенето му. Тази воля съхранява националната ни сила в Балкана, където се ражда четничеството, войводството; по-късно в емиграцията и в революционните комитети се ражда концепцията за общо въстание...
Волята за Освобождението се излива в три направления: лъча на религията, лъча на просветата и лъча на битката!
След това въстанието като изцяло национално будно възприятие, изявено в приложност, в края на краищата като неизбежна нужда извиква и войната...
В лъча на религията Българската православна черква показва устойчива борбеност против фанариотството. Тя изиграва и огромна роля за образуване на българския народ в неговата битка за изтръгване на привилегии, които образуват геополитическите и етническите граници на българската държава – политическата ни независимост е предшествана от църковна самостоятелност. Диоцезите, които дефинират правото на църковната самостоятелност, са етническата ни граница. Така с поклонението пред олтара ние намираме осъществено и демонстрирано правото на териториалност. И нуждата от независимост с тезата за страна е подкрепена с подписа на султана. Изтръгваме свободата на Църквата и посредством нея обрисуваме териториално плът от нашата историчност – плът, наречена страна (макар че по-късно не ни я дават). Ние не се борим единствено за избавление като вътрешна потребност, а и за исторически път след Освобождението – обединена етнична България (за която един Васил Левски ще каже: „ Искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с цялостна независимост в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония!).
В лъча на просветата народът ни е извикан да добави част от облика на една връщаща се в схващане за независимост България. Просветното дело обслужва националната ни идея за историческа свяст и онази гръмогласност на ориста, която Паисий изрича, е идейната същина на просветителното движение. След това ще я намерим в тези, които вършат историчност: основават Априловската гимназия; написват „ Рибен буквар “; вършат читалища и прочие Именно тези хора дават бодрост и даже гърчеещи се се връщат в лоното на българската свяст и градят учебни заведения с българско познание към този момент. Всичко това е готовата, подквасена съвест на българския народ да получи независимост. Ето по какъв начин изцяло един океан от просветност обхваща нашата страна.
В лъча на битката негодуванието в персоналното огорчение минава в протест (защото персоналното огорчение може да се изрази единствено в отмъщение), то е към този момент неодобрение в деяние, което дава концепцията за освобождение. Не е стоял на напред във времето правилото на отмъщението, а на отбраната на чест. Трябва да се прави разлика сред брадвата на отмъщението и вдигнатия меч за чест – може да не се реализира отмъщение, само че без чест не се живее! Това е дързостта на хайдутството в българската история, това е огромната мощ на протеста. Сумират се волята за независимост и будността за чест. После идва разрастване на тази теза в четничество, във въстания, посредством които националната ни горделивост е изразявала недоволството си.
Явява се и един исполин на мисълта – един пълководец и теоретик на тази битка да сведе клоните на бунтарството в идеята за въстание – Раковски! Човекът, който има дързостта да посещава непознатите дворове – той е княз на България, преди да имаме княжество. Раковски – един будител, който няма равен, тъй като той не е единствено идеолог, а е и академик, и стихотворец. (За съжаление, умира прекомерно рано – на 46-годишна възраст.) Негова е тезата, че прабългарският народ има индийски корени, че от този народ и Наполеон е излязъл...
И по този начин духовността, просветността, бунтарството – всичко набира сили, с цел да направи това, което можем да кажем, че е знамение. Ражда се едно огромно въстание – Априлското, което смущава съвестта на Европа. Априлското въстание е причастието на българския народ! То е последица на редица въстания. Имали сме въстание единствено няколко години след оробяването ни (около 1408 г.) – въстанието на двамата князе Константин и Фружин, синове на последните ни царе, Търновския и Видинския. Не е могло още да бъде забравено величието – изключителната просвета на Второто българско царство; школите, които са го предшествали – Охридската и Преславската... И всички въстания – Търновските (1598, 1686), Чипровското (1688), Старозагорското (1875), са израз на бунтовност, която поставя жертва. Но Априлското (1876) е във време, когато имаме обрисувана и приета етничност и търсени достижения. То е един от най-великите моменти в историята на нашия народ.
Априлското въстание е жив пламък на жертвалите се за независимост!
Върховното право на историчността е съдбовността! Това е Априлското въстание – право на историята, която въплътява себе си посредством ръката на съдбата; право на този белязан народ, което той изявява в наличие на цялата си национална мощност. От персоналното възмущение и четничеството – към тактиката на огромното въстание. Една година единствено преди него – през 1875 г., избухва Херцеговско-Босненското, само че никъде няма като Априлското въстание! Защото, преди да имаме страна, ние имаме парламент – съвещания в Оборище; имаме правителства; имаме столица – Панагюрище; и най-после – една „ Кървава ария “ (Славейков П. „ Кървава ария “, 1965), която възпява една кървава женитба в концепцията за свободата. Няма в международната история булка на свободата, която да отива на кървава венчавка с булото „ Свобода или гибел “!
Българите дават мостри на героизъм и достолепие в жертва за независимост! С готовността си за жертва нашите възрожденци зидат тухла по тухла трона на свободата ни. Този народ е имал право на независимост и се е борил за нея. В приложност е тезата на огромния пълководец на българската концепция за въстание – Васил Левски. Той провежда и възпламенява 200 комитета и групи, раждащи огъня на свободата. Априлското въстание е въздишката на тези вулкани за независимост! Неслучайно Левски споделя: „ От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме “.
Ако нещо провокира недоволството на Европа за издевателствата на турците, това се дължи на духа на българина във всичките тези сияния, с които той прави своите огнени дири. Бенковски изрича дързостните думи: „ В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която в никакъв случай няма да заздравей “.
Не можем да забравим една черква Баташка, една черква Перущенска, които са костници на светци. Ако съберем костите на жертвите за освобождението на България, ще имаме една втора Стара планина! Но няма човешка тъга, която може да убие Бог в индивида!
Априлското въстание в действителност е една кървава женитба на българския народ в изява за независимост, по този начин добре разказана от Пенчо Славейков в неговата „ Кървава ария “.
Априлското въстание е сублимация на необходимостта, която има единствено един образ – свободата!
Европа назовава държавното управление на султана „ ятаганско “. С възмущение няколко будни съвести извикват: „ Избива се, коли се безгранично един народ – спи ли Европа? “ Виктор Юго разбужда Националното заседание на Франция – няма ли съвест Европа; Уилям Гладстон подвига манифестации в Англия; Макгахан написа за ужасите; Достоевски и Тургенев надигат своя глас... Това е следствие от обществения ни кураж да се огледаме в бъдната си орис. Може да се жертва единствено този, който не е изгубил концепция за бъдеще – който няма концепция за бъдеще, живее в люлката на апатията!
Така това въстание, този гърмеж от воля изтръгва отговорността, като разбужда небудното. Кара Европа да се разтревожи – Европа в съвестта си е смутена, само че в политиката си е задоволително подла... Големи политически трендове са търсили своето осъществяване. Проливите са били политическа съновидейност на Руската империя за сигурност и изход на огромните морета. Затова са ни подкрепяли не толкоз като логика на психиката на жал и съчувствие, в сравнение с като потребност на стремежите си. А стремежите на другите европейски страни са били сомнамбулни. Все отново през декември 1876 г. се събира Цариградската конференция, с цел да реши този проблем. И Великите сили се споразумяват – с цел да не се спогодят... В тази конференция се създават началата на една автономност в рамките на етническо-религиозното съществуване на българския народ, само че султанът не приема съглашението и по този начин в действителност решенията на Цариградската конференция остават безрезултатни.
Предприема се един финален опит от страна на съветската политика, в лицето на граф Игнатиев – да обиколи столиците на Европа. И в Лондон, през март 1877 г., се реализира едно съглашение с Лондонския протокол, който удостоверява към този момент взетите решения на Цариградската конференция. Въпреки всичко, султанът ги отхвърля с една доста умна измама – с така наречен „ Османска конституция “, която щяла да даде избрани свободи във всички нейни области. С тезата за метаморфоза на империята султанът слага пред свършен факт огромната политика на Русия, Франция, Австро-Унгария и, несъмнено, грубо е излъгана България. Това са били последни благоприятни условия и светът в безнадеждност е трябвало да премине от съгласие към използването на оръжие.
Идва краят на вероятната търпимост – концепцията за свобода на християните, внимателно защитавана и поддържана от страна на Руската империя, е провалена. И тогава на 24 април 1877 г. Александър II, цар на Русия, със собствен манифест афишира война на Турция. Ето по какъв начин стартира прелюдията към нашето освобождение.
Из: „ Духовните блага на България “ (Том 2: Историзмът в българските земи), Ваклуш Толев, ИК „ Ах-Ба-Ка “, 2012 година
Снимка: Ваклуш Толев (1923-2013); vaklush.org
